Източник: Митко Новков

По света има нации велики и не толкова. Българите, колкото и да се бием в гърдите, че и ний сме дали нещо на светът, сме от вторите. Не че не сме имали свои исторически шансове да бъдем други, обаче сме ги проиграли. А когато проиграеш шанса си в историята, това е завинаги. До края ще бъдеш малък, защото вече започваш да мислиш и да действаш като малък. Мислиш в малки мащаби, малки и никакви са ти хоризонтите, малки са ти и мечтите. Пък нали е казано: човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му.

Наскоро се убедих за пореден път в малкостта на българската нация. Случи се в Плевен, където в най-големите жеги група американци се бяха стекли, за да направят градинка за игра на хлапетата от Дом Майка и дете. Хора с най-различни професии, повечето доста заможни, от най-различни щати, с най-различни интереси бяха дошли в българския град по призива на една фондация - WWO, за да се превърнат в най-обикновени градинари. И се превърнаха.

През това време обаче нашите хора, преминаващи край дома, гледаха през оградата, пушеха цигари, търсеха сянка и коментираха: Тия са луди! Тия не са добре! С някаква надсмешка и дори с чувство за превъзходство - хайде, представете си българи да тръгнат доброволно за американски детски дом да правят съвсем безвъзмездно градинка за децата му! Дори повече - да плащат от джоба си за инструментите, за материалите, за играчките и за всичко необходимо, за да се осъществи проектът в най-пълна степен. Но май вече влизам в сферата на фантастиката, докато целта ми е съвсем друга - да разкажа една напълно реална случка, случила се тук, случила се сега...

Вярно, тия американци като че ли наистина не бяха добре. Работеха в най-горещите юлски дни. Дърво и камък се разтапяше от жегата. Който е бил в Плевен, знае: през зимата е ужасно студено, през лятото - ужасно горещо. Това обаче не притесняваше нашите американски градинари. Оборудвани с шапки, с наколенки, те тесаха, плевиха, копаха, подреждаха, дупчеха и обръщаха, докато накрая градинката стана за чудо и приказ.

Децата й се зарадваха, хората от дома също се възхитиха. Ентусиазираха се. Участваха - и с гостоприемство, и с труд. Но думата ми е за американците: докато се свърши градинката, никой от тях не пестеше усилия, не се скатаваше, не чакаше друг да свърши работата, докато той тихичко се подслони нейде на сенчица. В един момент съзнах, че по същия начин, по който те построиха градинката в Плевен, са издигнали Емпайър стейт билдинг (Empire State Building), създали са американската Конституция, облагородили са Дивия Запад, освободили са негрите, били са се срещу Хитлер и японците, а днес се бият в Ирак, развиват интернет и космическите изследвания и се готвят отново да вдигнат Световния търговски център.

Без пестене на енергия и ресурс, без мъгльосване и икономисване: положените усилия за детското минипаркче в Плевен биха били същите, ако се строи мост над Мисисипи или се отводнява Ню Орлиънс. Само мащабът ще е друг, ала стилът ще е същият. Няма нещо важно и друго по-малко важно: всичко е еднакво значимо, всичко трябва да се свърши добре.

И тогава ми светна: разликата между големите и малките нации е именно в това как едните и другите полагат усилия. Голямата нация полага усилия винаги, без значение за какво, за кого и защо; малката нация полага усилия единствено и само тогава, когато й се налага да оцелява, през останалото време се пести, икономисва, пази се да не се претовари.

Първите са винаги готови да изхабят енергията си, вторите предпочитат да я пестят. Може би количеството енергия на малките нации е ограничено и те я пестят, защото тя ще им трябва за миговете на изпитания, когато се решава ще ли я бъде малката нация, или не ще, но е факт: тези народи, които не са пестили себе си, са постигнали величието, а другите, които са се пестили - те не са го постигнали.

Пушещите плевенчани край оградата не биха си и помислили да правят нещо, което според тях не ги засяга - какви са им децата от дома, че да полагат усилия, след като могат да си ги спестят?! А и жегата, а и температурите, а и твърдата земя, а и изсъхналата трева, а и това, че ние правим, ама ще дойде някой и ще го развали!... Не става тая работа бе, хора, не става! Що да се харчим, като може да се съхраним?

Великата нация обаче не се интересува колко се харчи и ще се съхрани ли след това харчене и дали има смисъл - великата нация се харчи, защото е докрай наясно, че само с харчене, само с полагане на усилия, само с изхабяване на енергия нещата могат да бъдат постигнати. Прочее, вижте американските филми, донякъде сюжетът им е само за това: някакъв човек не пести себе си, а се изчерпва до откат, за да възтържествува справедливостта. Дали той ще е каубой, дали ще е полицай или вътрешен човек - напрегнати са силите докрай, жилите са изпънати, мускулите на шест, а психиката е настроена за едно-единствено нещо - да се възстанови правдата. Няма мисъл за пестене, има мисъл единствено за свършване на работата в най-добър план.

Икономията е майка на мизерията, това го знаем отдавна. Ала е време да узнаем и още нещо: че пестенето на усилия е баща на нищожността. Да се съхраняваш, да не се хабиш е най-сигурният начин да си останеш малък и незначителен.